С Пепо решихме да мръднем за някой ден до Сандански докато е още в отпуска. Междувременно Ана се прибра – добавихме и нея към пътуващите. Обадих се и на Румен. Компанията се заформи.  Синоптиците не обещаваха слънце, но поне нямаше да вали през цялото време. Пепо резервира нощувки в един скъп хотел и намалихме дните за разходка до два. Щяхме да се претрепем от пътуване, ама финансите не позволяваха разточителство. Оставаше време и за разглеждане. Тръгнахме рано сутринта в събота.  Почти не спирахме по пътя. В София се забавихме заради оживения трафик. Хапнахме обилно на Кресненското ханче. На Ана и прилоша. Тъкмо се наобядвахме и заваля. Докато стигнем до Сандански – дъждът спря. Първо минахме през гробището. Това е то – два дни ще се изтрепем от пътуване, за да постоя 1-2 минути на гроба на майка и татко. После затърсихме хотела. Уж по картата в Гугъла го намерихме, ама в действителност се оказа друго. Биваше си го хотелчето. По 60 лв. на стая. Ако щеш! Махнах с ръка и се отдадох на спомените. Въпреки, че още преваляваше слабо тръгнахме с Румен из парка. Доволна останах, че най-после успях да му покажа нашия парк. Хареса го. Но на места беше занемарен, особено моя любим кът – Водопадчето. Решихме вечерята да бъде в хотела – после да ни е лесно прибирането по леглата. На другата сутрин тръгнахме в 8.30 – но първо закусихме в хотела. Имахме намерение да се качим до Рилските езера от Паничище при Сапарева баня. Никой от нас не беше ходил там. Нямахме и предварително разузнаване. На Паничище се бяхме качвали с децата преди години, но съм забравила подробности. Изобщо не бяхме подготвени за този маршрут, ама Пепо беше много навит да ни закара до там. Първо ни спряха на една бариера – там оставихме колата.  300 м ни деляха от лифта. Все още с ентусиазъм, тръгнахме по пътя нагоре. Изобщо не знаехме какво ни очаква. Ана първа се предаде и заяви, че се връща в колата на паркинга. Оказа се, че лифта в едната посока е 10 лв., в двете посоки – 15 лв, а ние бяхме трима с 20 лв. От картата на района разбрахме, че след лифта ни очаква още катерене до езерата. Аз бях по сандали. В крайна сметка след обсъждане решихме да пуснем само Пепо – поне да направи снимки. Бяхме дошли до тук и да се откажем… Румен си даде якето и Пепо тръгна гологлав и с къси панталонки към лифта. А ние тримата – аз, Румен и Ана, в очакване на Пепо, се настанихме в кафето на хижа „Пионерска”. Направихме и някоя снимка. Оказа се, че можем да хапнем тук вкусотийки и то евтино. След час и половина зърнахме Пепо ухилен и зачервен да слиза към колата. Обядвахме сладко-сладко и потеглихме към Поморие. Вечерта видях снимките от езерата. Съжалявам, че не се качих, но не бях подготвена, а и парите не стигаха. Обещахме си друг път да се организираме специално за езерата.

Прибрахме се късно вечерта в неделята. По пътя напазарих доста работи – Пепо чак се ядоса. Първо купихме самоковски картофи едно чувалче. После в Белово спряхме за тоалетна хартия и прах за пране. Накрая купих и чушки за пекане. Стотината лева дето бяха останали заминаха за покупки. Но не съжалявам. На другия ден – понеделника цял ден се занимавах с чушките. От 10 кг – 5 сладоледени кутии излязоха. Ана пък реши да се представи като готвачка – сготви картофена манджа, докато аз се заплесвах по чушките. Вечерта с Пепо одобрихме майсторлъка й.