Здравейте приятели, отдавна не съм писала пътепис, но и не бях пътешествала. До онзи ден – до Гърция.
Отдавна Мишел (мъжът, с когото живея) ми подхвърля, че иска да ме зарадва за рождения ден с пътуване до Гърция и хапване на гръцка мусака. Но не му се връзвах на приказките. Не за първи път обещава нещо и после изобщо забравя, че е говорил за него. Но този път явно беше твърдо решил да ми покаже противното и след като се върна от Белгия, заговори сериозно и често за Гърция. Понеже не съм ходила все още там, пък и гръцката мусака не била като българската... Мишел си е такъв, чревоугодник. Не би отишъл някъде, ако няма хапване. Нищо друго не може да го впечатли! Видял един познат грък като си беше за една седмица в Белгия и той му обещал да ни нагостят синовете му, които имали ресторант в Александруполис.
Мишел може да е малко луд, но сигурно и аз не съм по-малко луда, за да се гръмна за един ден да ида чак до Бяло море за една гръцка мусака. Е, мойте мотиви бяха по-различни, ама кой го интересува. Важната беше мусаката! Бихме могли да преспим една вечер там, но нали си е и малко скъперник... Как така ще плаща за хотел като може да си спи в апартамента! Подготвихме пътуването и в неделята на 14-ти юни потеглихме.
Аз предварително се бях издокарала, подстригах се, а Илияна ми направи прическа – няма да се излагаме българките, я...
Не минахме без инциденти, типични за Мишел. Щеше да настрои джи-пи-еса си, за да ни е по-лесно ориентирането в чуждата страна. Но на сутринта при тръгването се оказа, че липсва някаква част и трябваше да импровизираме. Добре, че предвидливо предния ден се бях поровила в Интернет за маршрута и на едно листче записах имената на местата, през които трябва да минем. Както се оказа по-късно и Мишел беше сторил същото, но само за гръцката част. Та се допълвахме. Пътуването беше скучно и трудно. Жегите на юг бяха сериозни. Без големи затруднения стигнахме границата, с едно излишно размотаване из улиците на Свиленград. Мишел беше сравнително мълчалив. Може би защото слушахме любимата му музика – беше записал няколко диска.
Към 14 ч. стигнахме желаната цел. По пътя ме мпечатлиха няколко неща. Преди всичко надписите само на гръцки. Тия хора са луди, а имат претенции за туристическа страна. Как ще се ориентират чужденците по пътищата им? Но проблем, подхвърли Мишел, има джи-пи-еси. Ох, ако са като неговия... На идване към България миналата година обиколил няколко пъти Белград заради авария на джи-пи-еса му. А на отиване към София тази есен показваше някакви несъществуващи отклонения. „Ти не вярваш на капиталистическа джаджа.” Опитваше се да се измъкне от ситуацията.
Второто нещо, което забелязах по пътя към южното море, бяха множеството малки параклисчета и красивите им църкви. Тачат си религията, гърците. И още нещо ме впечатли – белотата на надгробните плочи в гробищата им. Отдалече се забелязваше, че наближаваме населено място.
Та пристигаме ние в ресторанта, хората ни чакаха, бяха се подготвили. Говореха на френски, което беше удоволствие за Мишел. Хапнахме си хубаво. В интерес на истината, не открих особена разлика мужду гръцката и българската мусака, освен патладжаните вместо картофи. Към 16 ч. тръгнахме на разходка по крайбрежния булевард на града. Навсякъде само гръцки надписи. По едно време ме доядя. За какви се мислят тия гърци! Всички ли са длъжни да знаят езика им? Ама най-се накефих когато седнахме в една таверна и Мишел поиска менюто понеже никой от сервитьорите не говореше френски или български. Шаш! Само на гръцки! Ами сега, как ще поръча? А се възмущаваше в България че в менютата ни само френския липсвал... Аз нащраках няколко снимки. За плаж никой не помисли, пък и нямаше много време. Кученцата и те искаха разходка. Иначе рискувахме да се опържат в колата. Големият майтап беше когато седнахме в едно заведение на брега и си поръчах бял сладолед. Вместо това ми сервираха чаша отвратително бяло вино. Привечер започна да се разхлажда времето и стана приятно за разходка по край брега, но ние трябваше да потегляме обратно. Набързо изядохме по един сладолед. Мишел ме попита, защо само в България теглели сладоледа. От къде да знам! Наблюдавах гъркините докато хапвахме – големи повлекани са. Като понички са в лицата. Мъжете приличат на нашите. Масово се придвижват с мотоциклети, дори и по-възрастните. Интересен град е Александруполис – насред града в най-оживената част на жилищен квартал, има бенциностанция! А у нас – какви ограничения има само, ум да ти зайде! И е пълно с турци. Нали им е близко, прескачат по комшийски. Може би една четвърт от колите бяха с турски номера, имаше и български разбира се, но не се усещахме.
Връщането беше бързо и приятно прохладно. Не минахме и тук без изпълнения. Близо до турската граница Мишел забеляза, че свършва бензина. Ами сега? Слава богу, на българската магистрала имаше наблизо бензиностанция и продължихме спокойно към Поморие. На връщане Мишел беше мълчалив. Може би повечко изморен. Аз едвам издържах да не заспя, нали бях нещо като ветропоказател. В Поморие пристигнахме към полунощ, изморени, но доволни.
А този Мишел голяма циция, за какво ти е изтрябвал, бий му шута и готово! :) Ама те франсетата са стиснати, ако е такъв де, съдейки по името.
сигурно грешно сте ме разбрали. Не написах този постинг за да се оплаквам от съдбата си. Напротив. Приех с голяма радост и задоволство това предложение против всички норми на здравия човешки разум. Обичам да пътувам, да се запознавам с непознати места и хора. Мусаката беше само повод за едно приятно пътешествие.
Също обичам да пътувам и често го правя, но не съм писала скоро за пътувания, защото тук вече не ми се и пише, мястото много се скапа. След като си била тук през 2007, виждаш разликата.
Поздрави!
