Аз пак скитосвах. Този път в региона около нас. И пак за един ден. Но беше много по-леко и не така изморително като в Гърция. Данчето Ганчева (от клуба на инвалидите) ме покани на екскурзия до с. Козичино. Щяло да се чевства нещо на някой си партизанин и да разгледаме забележителностите – ферма за щрауси, автентична селска къща, да наберем лавандула и други билки от полянките. Помислих си, че на Мишел ще му е интересно, още повече, че имаше хапване и пийване в местен ресторант. Пък и нямаше много ходене. Но той отказа от раз. И измисли най-различни поводи за отказа си. Както подразбрах, всичко се свеждаше до това, че има все пак някакво движение, а той не смее да си признае колко го мързи и колко го болят краката. Дори и предложението за кръчмата не го съблазни. Отказах се да настоявам. Като е такъв тъпанар да си стои у дома! Да, но той се похвалил с предложението ми пред нашия общ приятел – белгиеца от Каменар, Денис. И изненадващо Денис изявил желание да дойде и той. Било му интересно да види как социалистите чевстват годишнини. А той си признава, че е комунист. Дори сподели, че на времето в Белгия заради политическите си убеждения бил уволнен от работа (работел в заводите на голяма автомобилна компания). Данчето каза, че няма проблем да вземем и него. Имало още 2 свободни места. И тръгнахме в неделя нормално късно, към 8.30. Валя ме беше предупредила да взема някакво одеало за постилане, ако няма къде да седнем и по някой сандвич, в случай че кухнята в ресторанта не ни хареса. Добавих и едно малко шишенце минерална вода. За съжаление времето от сутринта беше мрачно, аха да завали. Но ни се размина. Чак като се прибрахме заваля. Оказа се, че половината автобус е пълен с руснаци. Нищо лошо, да се запознаят с миналото ни. Понеже пристигнахме по-рано, програмата претърпя малка корекция. Първо влязохме в една селска къщичка. Там се правело на времето лимонада. Дори още пазят оригиналната машина. Почерпиха ни по едно лимонде. Поразходихме се из двора, градинката, разгледахме стаите (нещо като етнографски музей беше тази къща – строена през 1800 и някоя си година). Направихме си снимки за спомен. Следваше тържествената церемония с пополагане на венци и цветя пред паметната плоча на Николай Лъсков, командир на партизанския отряд „Народен юмрук”. Не съм върла комунистка, но на времето като ученичка бях изчела всички партизански книги и български, и съветски. Та имам уважение към тези хора, дали живота си за България (колкото и да са отричани). И докато траеше церемонията си мислех за превратностите на съдбата на българския народ. Едни други са се избивали заради идеалите, в които вярват. И вместо да съхраняваме историята си, ние я съсипваме. Денис разочаровано ме пита защо нямаме интересни забележителности от миналото като дворци, замъци..  Казах му че са останали само камънаците на основите и порутини от църкви заради многото чужди набези по земите ни. Но и сега, без външни нападения, пак не се научихме да пазим миналото си.Тържеството беше скромно, но по протокола, както се казва. Присъстваше и един депутат от левицата, който направи едно агитационно слово пред присъстващите (повечето бабички и руснаци). Направиха се и доста снимки. Естествено, имаше и поканен журналист от Несебър. Денис стана център на вниманието. Искаше да го запозная с председателя на социалистическата ни партия в града. А те го заразпитваха, що за комунист е, от кога членува и още ли е член. Човека се стъписа, не очакваше такова внимание, още повече, че беше облечен неглиже. Но друго си е медиите да кажат, че събитието е уважено от белгийски антифашист! А всичко стана съвсем случайно и непринудено.

После имаше кратка литературно-музикална програма в клуба. Няколко еркечки бабички изпяха хайдушки и партизански песни, едно дете каза някакво стихче, и пак кратки речи на този и онзи другар. През това време Денис, който чакаше отвън, беше вече направил запознанство с едно семейство руснаци, които говореха френски. И докато другите бяха на посещение в местната църква, ние четиримата (все пак не ми беше удобно да изоставя сам Денис) решихме да потърсим кръчма да полеем буквално събитието. Денис, а и руснака, бяха нетърпеливи за глътка алкохол. Денис питаше къде продават бира, а руснака търсеше водка. С голям зор изкачихме баира, за да попаднем в уреченото за целта ресторантче. Седнахме на една външна маса и се разприказвахме. Вие как, а пък ние так... Естествено с алкохолно допълнение. За послушанието ни организаторите ни почерпиха с по една шопска салата и чашка домашна ракийка. Но ние понеже бяхме настрани останахме най-последни. Поръчахме си и десетина кебапчета, които се оказаха много големи и вкусни. Следващата цел от екскурзията ни беше посещение на ферма за щрауси. Аз и Денис като по-болнави предварително се отказахме. Валя и тя се присъедини към нас. Както подразбрах, било напразно отиването до фермата – била затворена. Сменяли собственика си щраусите. Качихме се отново в автобуса. Този път отивахме на една полянка да съберем билки – лавандула, жълт кантарион, мащерка. Чудна природа! Хареса ми неделната разходка. Малко разнообразие никога не е излишно. А Денис нетърпеливо попита Данчето кога ще е следващата екскурзия. Явно и на него му хареса. Бай Мишо нека се въргаля в леглото.